Човек по природа е свободен. Ограничен е от своите способности и условия. Какво е свободата за него. Би трябвало да е това да може да иска, избира и да получава. Следователно волята е съществена за определяне на свободата. Изначално всички същества притежават воля. По природа всички те притежават свободата и възможността да избират. Но също така съществото има стремеж към максимална свобода на действията си, което е пагубно, ако не се контролира. Еднаквите условия – това е естественият закон, който създава и равновесието в природата. Вярно е, че някои индивиди са по-силни или по-слаби от други в едно или друго отношение, но няма същество, което да не е ограничено от друго такова или от определени условия. Природният закон е насочен към общия ред.
В своя естествен вид човекът се бори с другия човек, може да го нарани, заличи, пощади и др. под. Инстинктът към самосъхранение и прогрес са наложили нуждата от разум (съзнание), а той е създал идеята за обединение (впрочем няма пречка обединението да е продиктувано и от несъзнатата воля). С тази нужда човекът създава обществото, а обществото: държавата. В тази връзка индивидът предоставя част от своята свобода на обществото и държавата в името на реда и прогреса и защитата на вида. Както се казва: „по-добре стъпка назад отколкото сантиметър напред“. От своя страна държавата създава закони, за да може да изпълнява тези свои функции и да регулира естествения закон на взаимна борба. Доста е трудно да се регулира този естествен закон, но където има разум, там е възможно това да стане.
Все пак, възможно е държавата да е само привидна форма на защита, а всъщност да е форма на естествения закон на взаимната борба. Какво имам предвид: държава, която само формално съществува, но фактически не функционира или функционира, но в много ограничен вид, не е държава. Липсва същественото основание, за което е създадена.
В услуга на реда и защитата човекът е приел моралните принципи: нрав, справедливост, мъдрост. Общото между естественият и човешкият закон е, че е фундаментално и необходимо да са налице еднакви условия, т. е. законът да е еднакъв за всички, защото с тях се постига равновесието и баланса, които са начала във всичко.
Природният закон е насочен към общия ред, човешкият - към човешките ценности. Според Джон Лок човекът е свободен по природа, той се стреми към абсолютна свобода. Законодателят, казва той, е върховен орган, но той също следва да е ограничен от правата на индивида, заради които е създаден. Много е важно ограничението на индивидуалната абсолютна свобода да бъде в строго необходимото за обществото, тъй като способният индивид означава способно общество и обратното. Жан Русо разглежда държавата като основател на духовните връзки между индивидите, тя трябва да ги стимулира към морално обединение, за да имат свободна воля, разум и да познават желанията си. Желанията и подбудите на индивида трябва да са естествени. Свободата следва да се определя от закона и в рамките на закона. Въпреки безспорните достижения на теориите на Лок и Русо, в тях липсва нещo много съществено, което ще бъде доразвито от Монтескъо.
Естественото право е съвкупност от желания, интереси, действия. Човешкият закон не цели да се противопостави на естествения, напротив. Естественото право е основа на човешкото (разумното). Последното цели да ограничи възможностите на естественото право само защото са пагубни за вида. Във всеки вид има възможности и стремежи за защита, развитие и разрушение. Разбира се няма как разумът да се противопостави успешно и напълно на разрушението, но доколкото е възможно го ограничава.
Принципни положения при формиране на обществото и държавата са естествените и неотменни права: свобода, равенство, справедливост, здраве, живот, солидарност, сигурност, съпротива срещу тиранията. Главната цел и задача на държавата е да пази и осигури тези ценности. Русо приема, че обществото и държавата са неограничени и че държавата следва да е пред индивида. В съвременните разбирания, обаче индивидът е поставен на преден план, защото държавата е създадена от него и за него. При изпълнение на тази своя функция народът й делегира правомощия (власт), но тази власт в никой случай не е по-голяма от тази на народа, защото последният е учредител, а властта на държавата е учредена.
Гореспоменатите основни права са източник на Конституцията на народа и оттам на държавното устройство, те са източник на принципите, залегнали в учредителния акт, а с това и на всички закони. Индивидът следва да бъде поставен наред с властта, дори в по-благоприятно отношение, а последната да не накърнява основните му права. Разбира се в някои отношения държавата и индивидът са на неравнопоставени позиции, но тази неравнопоставеност следва да е в името на конституционните принципи и баланса между тях, защото е възможно да има колизия и между тях (принципите), затова следва да бъде осигурен този баланс, ако се налага. Така че тази неравнопоставеност следва да бъде само на това основание, всичко друго е неоснователно и в разрез с „обществения договор“.
За да бъде осигурен балансът в управлението исторически се е доказал като ефективен механизъм разделянето на властта. Концентрацията на власт в една личност или в един орган никога не е имало добър и траен ефект. В историята има много примери в това отношение. Всички знаем формулата за разделяне на властта от Монтескъо в епохалния му труд „За духа на законите“. Там, където има взаимен контрол има и баланс.
Според теорията за разделянето на властта никоя власт не следва да има надмощие над другата и всяка от тях трябва да съдържа възможност за взаимен контрол, но и за независимост също така. Затова и Конституцията е актът, който създава политически и устройствено държавата, тъй като той се приема пряко от народа в учредително субрание и изразява в най-голяма степен народната воля (суверенитета). От друга страна, за да не се стигне до концентрация на власт между самите органи всяка конституция е необходимо да предоставя възможност на самия индивид да упражнява контрол над учредената власт - например чрез обжалване актовете на изпълнителната и съдебната власт, право на достъп до обществена информация, право на протест, избори и др. под.